Пиле с подлучен ориз

Това е едно лесно и непретенциозно ястие, но както обикновено се случва, точно такива „простички рецепти“ се оказват, че са и много вкусни. Пиле с ориз, но не какво да е. С него свързвам мил, детски спомен, който винаги разказвам, сервирайки го.

 Преди доста години, когато бях още малко момиче, моята стринка (ако някой не знае какво е стринка, пояснявам веднага – това е жената на чичото, той пък е брат на бащата, в  случая на моя), която скоро бе родила сладката ми братовчедка, ме заведе в село Мало Конаре, в родния си дом. А в Мало Конаре къщите са големи, градините още по-големи, стопаните съответно - гиганти. Е, може и да не са гиганти, но тогава на такива ми приличаха. Къщата, до тогава не бях виждала такава, бе с голяма, дървена тераса отпред, ширнала се над ниския, широк вход през който се влизаше в тъмен, хладен и особено ароматен, приземен етаж. Там се намираше кухнята, в която се готвеше през студените месеци, а ароматът от вкусните гозби на стопанката се бяха впили във всяко кьоше, тухла, шкаф, във всяка гънка на белите, хасени перденца и дори във всяко възелче на ръчно тъкните от нея пъстри, селски черги. Баба Цеца, така се казваше майката на моята стринка, ни посрещна отдалече. И тя бе от гигантите. Едра, здрава, загоряла от слънцето жена, облечена в някога черна, но вече избеляла и доста дълга пола, с натъпкана в нея блуза, отново в същата сиво-черна разцветка и тревисто зелен, собственоръчно плетен елек. Не си спомням, но сигурно е била обута в галоши – в онова далечно време, почти всички на село се обуваха в черни, гумени галоши. Косата ѝ бе сплетена на плитка, а едрото ѝ лице, както по-късно забелязах, бе разтегнато в редовната ѝ широка усмивка. И гласът ѝ бе запомнящ се - гръмък и звънлив. Беше късна пролет, вече почти лято. Дворът бе покрит с голяма асма, а в центърът му се издигаше плодно дърво (може би череша, не помня вече), чиито клони се провираха грациозно през нея и се устремяваха свободни към небето. Отдолу, под асмата, бе курдисана лятната маса, на която се хранеха всички в топлия сезон. Какво сме правили там цял ден не помня, но още помня вкусният обяд, който баба Цеца ни сервира. Аз от малка обожавам ориз, независимо дали е сготвен с месо или без. Мама се салавеше като отлична кулинарка и до тогава съм виждала какви ли не оризи, но такъв, като на баба Цеца, не бях виждала. Още щом достигна ароматът му до носа ми, изгарях от нетърпение да го опитам. Хем бе снежно бял (любимият ми), хем полят с нещо огнено червено. Попита ме каква мръвка от пилето да ми сложи в чинията и аз веднага предпочетох чомак. J В средата на масата имаше голяма , ама наистина голяма като за истински гиганти, чиния със салата от градински домати, краставици, чушки... селска салата, ухаеща не по зле от гозбата на стопанката. Хлябът бе напудрен целият с брашно, какъвто моя милост също не бе виждала до тогава. Бял и пухкав, нарязан на дебели филии. Че и покривката бродирана – бяла с червени рози. Още помня, че разучавах всяка извивка на красивите цветя и като се прибрах у нас вечерта, ги рисувах, рисувах...

Но за ястието ми бе мисълта. Рецептата за него научих години по-късно и бях много щастлива, че мога да сервирам на моята маса, на моите хора оня чуден, малоконарски ориз.
Простичка и лесна за изпълнение рецепта с отличен вкус.

Продукти
/за 4-5 порции/

1 не голямо пиле (около 1 кг.)
300 гр. ориз (1 и ½ ч.ч.)
1 пакетче краве масло (125 гр.)
2-3 средни глави лук (200 гр.)
сол, черен пипер, червен пипер, чесън и оцет на вкус


Приготвяне
  
Пилето се нарязва на парчета и се сварява, като се посолява след кипването на водата.
Ситно нарязаният лук се задушава до омекване в 2/3 от маслото, залива се с прецедения бульон от пилето (ако не достига, се долива топла вода) и се кипва. Добавя се оризът, разбърква се и се оставя да вари 2-3 минути. След това се прехвърля в тавичка, поръсва се с черен пипер на вкус, разпределя се месото и се слага в предварително загрята на 230° фурна да се запече. Всъщност, запича се леко месото, а оризът остава сочен, защото следва да се извади тавичката от фурната, когато той не е поел напълно всичката течност. Вече извън фурната, тавичката се покрива с хартия, а отгоре ѝ с кърпа, така че ястието да се задуши.

Преди сервиране се поръсва със счукан в хаванче чесън (за цялото ястие 4-5 средни по големина скилидки), разреден с малко оцет (на вкус, при мен 2-3 с.л.) и 2-3 с.л. бульон. След това се полива и с останалото масло, разтопено и леко запържено.

Друг вариант на сервиране е ястието да се гарнира, директно в чиниите. Точно така го бе приготвила и баба Цеца.
За целта във всяка чиния, върху ориза, посипваме наситнен чесън в количество по вкус (обикновено по 1 скилидка). В малко тиганче наливаме 2 с.л. олио и добавяме останалото масло (може и малко повече, ако предпочитате), поставяме на среден огън да се разтопи и леко запържи маслото. Дръпваме тигана настрана от огъня и веднага добавяме мъничко сладък, червен пипер (1 к.л. за всичките 5 порции). Разбъркваме го бързо, бързо гасим с малко оцет или лимонов сок и поливаме с него всяка порция.

За финал поръсваме с наситнена, свежа мащерка и сервираме.
Салатата може да е всякаква, оставям на вас да я изберете.
Да ви е сладко!