Облачно, дъждовно и... с мекици

Не веднъж съм казвала, че обичам да ми е слънчево и цветно. Това сиво, облачно, мръсно и мокро време ме потиска. Поне да бе снежно, чисто и бяло, каквито картини тези дни се показват почти от всички части на страната. Хм, и къде е този голям сняг? Не и при нас.

Преди няколко дни, малко след полунощ се бях свила под меката завивка и гледах филм, когато в промеждутъка между две сцени, в настъпилата пълна тишина дочух леко и ритмично пукане, поскърцване, съскане. Само няколко секунди ми трябваха, за да паузирам екрана и да скоча с грейнали от детска радост очи. Направо вдигнах пердето максимално над главата си, за да се уверя, че това, което си мисля е вярно. И беше. Валеше обилен сняг, с едри снежинки, падащи под еднакъв наклон и образуващи сякаш развята от вятъра нежна, прозрачна бяла завеса. Нощта беше пуста и среща си бяха спретнали само вятърът и снежинките. Гонеха се и току сменяха посоката на своя бяг като млади влюбени. Така да се почувствах щастлива, че гледах известно време втренчена, забравила за филма и босите си крака. На зимата ѝ обичам именно снега. Ако го има, студът не ме плаши и винаги ще ми тупка сърчицето при вида му.

Отдръпнах се с надеждата, че сутринта, когато се събудя всичко ще е побеляло, ще е натрупал минимум педя сняг и все още никой няма да е минал по него. Ще си пия кафето до прозореца и ще се кефя максимално. Да ама, не. Късното ми заспиване ме доведе до успиване. Събудиха ме слънчеви лъчи, подпалили вече клепачите ми и внушаващи ми чувството, че плувам в кърваво червено море. Не стига това, ами и бяха стопили съвсем снежнобялото килимче, а зелената трева отпред сякаш ми се плезеше нагло и щастливо.

Е, това беше. Сякаш присъствах като таен наблюдател на уговорена среща, която за жалост трая съвсем кратко. Не вярвам да видим повече сняг тук тази зима. Така закътани в ниското и заобиколени от планини пазещи ни завет, само на дъжд можем да случим, ако не мръднем към малко по-високите части извън града. Да, радостта ми трая от ден до пладне, но какво да се прави?!

Вместо да унивам компенсирах с вкусна закуска. На въпроса каква да е тя, най-често се чува или сандвичи или пържени филии. Нищо здравословно. И този път не изневериха на порока си, макар да казаха всички мекици. Сякаш се бяха наговорили. Добре де, така да бъде. Но ще са по моята любима рецепта - не класическите, не уличните, не икономичните!

Мекици с мая и яйца

Продукти

около 500 гр. брашно

1 к.л. сол

2 яйца

½ кубче прясна мая

½  ч.ч. кисело мляко (със стайна температура)

1 равна к.л. захар

1 ч.ч. топло пресно мляко

Приготвяне

За почти всички е ясно как се правят мекици и ако не сте си ги пържили лично, то поне сте виждали баба ви да ги прави. За всеки случай ще напиша всичко ред по ред, че знае ли се – може пък на някого да се окаже от полза.

Разтваряме в топлото прясно мляко маята и захарта.

В купа сипваме брашното и солта, разбъркваме и правим кладенче, в което чукваме яйцата и добавяме киселото мляко. Започваме да месим тестото като наливаме и пресното мляко с разтворената в него мая. Изваждаме го на набрашнения плот и го оформяме на мека и гладка топка, която поставяме обратно в купата като преди това сме я намаслили с олио. Намасляваме и тестото отгоре и го покриваме да втаса.

Когато удвои обема си, слагаме на котлона голям, дълбок тиган с много олио и загряваме на среден огън. Щом мазнината замирише, късаме от тестото малки топчета, разтягаме ги като внимаваме да не изтъним краищата им прекалено и ги пържим в горещата мазнина от двете страни, докато хубаво се позлатят.

Ако огънят е силен и мекиците са по-дебели, рискувате да се изпържат отвън добре, но в средата да останат тестени. Ако пък ги изтъните повечко, ще имате по-хрупкави мекици. Така че имайки всичко това предвид, балансирайте силата на огъня и дебелината на мекиците според вкуса си.

Изпържените мекици вадим върху кухненска хартия да се отцедят и поднасяме бързо, докато са още горещи. Поръсваме ги нежно със сняг от пудра захар, но може и с кристална. Много са вкусни и гарнирани с мед или сладко.

Такива са пухкавелки, че няма да можете да им се наситите.

А и златистият им цвят допринася допълнително за възбудата на апетита. J

Плюс това имат способността да внесат радост в душата, макар навън да притъмня отново. Ей го на, пак стана сиво, сиво, много сиво. 

Само чимширът и дафиновият лист зеленеят чистички, току окъпани от дъжда, та придават малко свежест на двора.

Не броим боровете – те са си винаги там, но сега изглеждат като черни сенки през налазващата мъгла. 

И за да не завършвам с песимистичен тон, ето още нещо красиво, което успях да щракна докато слънцето се провираше все още зад рехавите облаци, нещо напомнящо, че предстои отново да се срещнем с цветове и аромати и да се потопим в опияняващата магия на пролетта.

А тя иде и не е далеч. Само още малко!

 ...

П.С. Докато подготвях публикацията и подбирах снимките не съм забелязала, но вдигам очи и... О, Чудо! Вали сняг. Вали, вали, сериозно при това. Ха, познайте кой ще излиза посред нощ навън! ;)

Дано, дано натрупа!